„ВЛАК” („ПОЕЗД”)
Таньо Стоянов Клисуров (1944-2024 г.)
Болгарские поэты
Перевод: Денис Карасёв
Таньо Клисуров
ВЛАК
Семафор червен ни показва Европа, но лъже любезно,
че много ни иска. А то е от нямане как.
И някой ден виж: в еврогарата вземе, че влезе
така старомодният, с парно налягане, български влак.
С прозорци – потънали целите в пласт мръсотия,
такъв – поочукан, с пердета раздрани, с комин
от тия, които и в Африка няма, от тия –
България дето опушват поне наполовин;
с кондуктор подкупен и пътници бедни и гладни,
които са тръгнали с дръзки мечти на гурбет;
с един машинист, занаята изучил по пладне,
а вече подкарал след пладнето влака напред.
Напред – към Европа или към съдба неизвестна
за хората в тесни купета, от нужда натъпкани в тях.
И песни от Добруджа сплитат се с морските песни,
проплаква тракийски кавал и побиват те тръпки на страх...
Семафорът, казват, че щял да изгрее в зелено
и влакът ни български щял да потегли натам.
И аз съм му пътник. И всяка вина, споделена
от мене, е също за всичко – и мен ме е срам.
Не съм терорист, за да дръпна внезапна спирачка
и да заложа на релсите взрив, ей така – без адрес.
Аз мога единствено с горки сълзи да заплача –
стар български навик от тъмното робство до днес.
Таньо Клисуров
ПОЕЗД (перевод с болгарского языка на русский язык: Денис Карасёв)
Дорога в Европу – глаза семафор красным режет.
Нас в общем-то там и не ждут – все сверчки на шестках.
И вижу: на евровокзал подают устаревший
Холодный и пыльный, облезлый болгарский состав.
Немытые окна забрызганы грязью дорожной,
Дырявые шторы на окнах качаются в такт.
И ломятся люди – посадку объявят чуть позже,
И люди не знают, что мест им не хватит и так.
Садятся за взятку и едут – от скорби, от скуки
Устраивать жизнь на чужбине как можно скорей.
Их будет везти машинист, проучившийся сутки
Водить поезда и уснувший в кабине своей.
В Европу ли, в омут непознанных судеб он тихо
Состав поведет, под завязку набитый битком.
И песни Добруджи сливаются с римским мотивом,
И плачет фракийский кавал за холодным окном.
Но вот семафор загорится зеленым в Европу,
И поезд болгарский наш тронется с места туда.
И я пассажир. И мне больно за спешку и ропот,
За всех и за каждого – чувство вины и стыда.
Я не террорист, я не дерну стоп-кран на колесах,
Пути не взорву, машинисту дорога видней.
Я только могу зарыдать и не вытереть слезы –
Наш старый болгарский обычай еще с рабских дней.